Когато е празно в душата, най – много боли.
Най – много боли, когато в душата всичко мълчи.
Няма ехо, гласът се губи, заглъхва  в плашещата безкрайна тъма. Някак всичко изчезва и чака…

Но чака какво?

Слънчев лъч не ще пробие скоро през мрака. Той остава там близък и далечен. Едновременно смразяващ ме от страх и до болка тъй любим, познат.

Празнотата пак обзема ме парче по парче, всяко късче става лед и „Аз“-ът губи своя смисъл. Слива се с тълпата. Поглъщат го сиви сенки и лица еднакви.

Всички някога били красиви, казва сянката до мен, но някой своята Луна загуби и погуби със себе си още хиляди души. Звездите някога били щастливи, че имат Слънце и Луна, но никой не обича безкрайния ден, така и Слънцето изчезна и потъна всичко в непрогледен мрак.

Друга сянка в мен се бутна „А ти какво загуби? Щом си тук… Някой нещо е изгубил, щом дошъл е за помощта ни…“

„Аз ще мога да помогна“ изведнъж третата пред мен глава си вдигна „Трябва само да ме следваш – ще потънеш по – дълбоко, мракът ще обземе цялото ти същество, но само за да дойде ден, в който ще изгрееш като Слънце, открило своята Луна. Всичко пак ще е наред, веднъж преминеш ли през туй мъчение!“

You can tell from the lines on her face
You can see that she"s been there
Probably been moved on from every place
"Cos she didn"t fit in there