Улиците на Париж не са виждали толкова любов, колкото.. о, я стига!

Защо някой трябва да вижда любовта ми, да разбира за нея? Та това го изпитвам аз, усещам го аз и го разбирам само и единствено АЗ! Защо трябва да разказвам на някого за тези очи, чиито пламък кара всичко в мен да гори? С какво са го заслужили... Да разголвам душата си пред някого до толкова, че да разбере за всеки трепет и всяка мисъл, преминала през ума ми.

Не искам това! Няма да позволя това!

Мисълта да обичаш някого повече от живота си е достатъчно плашеща! Прави те уязвим, разбива те на хиляди, милиони парченца, но в същото време ти носи неописуема радост. Сякаш съзнателно се саморазрушаваш, вървиш устремено към една бездна, в която няма ехо, няма край. Онова отвъд нея е потънало в мрак, а тя е толкова примамлива със своята безизвестност и безпощадно те привлича към себе си.

Стигаш до ръба на бездната и скачаш. Просто така - скачаш. Летиш надолу с ясното съзнание, че повече няма да излезеш от там. Не знаеш какво те очаква, не знаеш какво ще се случи, кого ще срещнеш... Знаеш единствено, че причината да скочиш е един определен човек, а след това нищо друго няма значение.

Дъно няма, а ти продължаваш да се рееш в пространството, да се луташ в безкрая от чувства и страхове. Заливат те вълни от чувства и за малко страховете избледняват, но след всеки прилив идва отлив, нали!

Страховете и любовта продължават неспирните си танци. Виждаш ги - сливат се, разделят се, ту са едно цяло, ту паралелни вселени. Душата се моли за спасение от тази неспираща върхушка.

Ураганът се засилва, бурите се сливат. Миг преди всичко да се разпадне с грохот, очите зърват сладък лик.

Очите пак блестят, пожарът се разгаря. Пламъците носят топлина, спокойствие и малко светлина. И сякаш Земята вече не се върти толкова бързо, сякаш вече бездната е най - уютното място на света.

Тя те поглъща, обзема цялото ти същество... И знаете ли какво, това е най - щастливият момент. Да потънеш в бездната от любов и страх, намерил спасение - открил човек, заради когото душата изгаря в огън, по - жарък от този в ада. Защото този огън не идва някъде отвън, не, този огън излиза от теб - директно от сърцето ти.

Сега бездната е моят дом, моето прекрасно място и спасение няма, не се и търси...

(Ako su ovo snovi od stakla
pa mogu da se slome,
neka mi srce pukne sa njima
nedam ih bilo kome...)