Преди време се запознах с човек, чието сърце беше разбито от някой друг. Единственото, което беше останало след бурята беше Омразата – черна, бездънна, всепоглъщаща омраза. До толкова се беше загнездила в него, че ясно си личеше във всеки негов поглед, всеки малък жест.

Тогава не знаех какво да сторя, как да се справя с толкова много гняв, но днес може би отчасти го разбирам.

Той не мразеше НЕЯ, заради която беше цялата тази мъка. Мразеше себе си заради това, което изпитва… заради това, че ТЯ е станала част от него и тази част скоро няма да изчезне. Мразеше себе си, обвиняваше НЕЯ и тъй като ТЯ беше част от него, това значеше, че мрази себе си…

Аз днес може би разбирам…

Защото…
Както…
Когато…
Сега…

Мразя „теб“, което допуснах в себе си. Мразя „теб“, защото уби част от душата ми и „теб“, което продължава да я погубва. Мразя „теб“ за това, че още си тук. Мразя „теб“, защото те няма.

Но мразя себе си заради същите тези неща. Мразейки теб, продължавам да мразя себе си и заради това намразвам себе си повече… защото мразя теб.

Мислиш ли, че ще се справиш? Да бъдеш мен? Да бъдеш себе си? Да мразиш? Да бъдеш мразен и да мразиш заради това?

Мислиш  ли, че болката някога ще изчезне или просто ще се скатае някъде там в душата ти? Някой тих, далечен ъгъл ще я приюти, докато не дойде някой друг. Някой като теб… Някой, който пак ще стане част от мен и в някой топъл слънчев ден ще си замине.

А когато някой някога реши да остане… Какво тогава да направя? Ъгълът ще бъде ли част от него? Част от мен? Част от нас? Ще бъде ли… Ще бъде ли или ще изчезне?

Дали тогава душата ще се укроти?